Гранитски: Романтичният метафорист Иван Давидков се изявява еднакво убедително с поезия и изложби

Автор: Иван Гранитски

В новата история на България има редица примери на творци, които работят еднакво добре в различни жанрове – поети рисуват вдъхновено, художници създават ярки стихотворения, разкази и новели, актьори се изявяват и като художници, и като музиканти, и като писатели. Режисьори творят вълнуваща проза или театрално философски концепции. 

Повече от тридесет имена на впечатляващи комплексно надарени личности могат да се изброят тук – Ивайло Петров, Йордан Радичков, Димитър Яръмов, Димитър Шумналиев, Пламен Карталов, Стойчо Мазгалов, КрикорАзарян, Вили Цанков, Леон Даниел Венцеслав Кисьов, Иван Балсамаджиев, Стефан Мавродиев, Иван Налбантов, Йорданка Кузманова, Илия Добрев, Иван Иванов, Вели Чаушев, Евгений Кузманов, Ценко Минкин, Кирил Варийски, Славка Славова, Радко Дишлиев, Любомир Котев, и т.н., и т.н.

В тази фаланга талантливи творци трябва да припомним и поета Иван Давидков, който години наред се изявяваше еднакво убедително и със своята поезия, и с изложбите на своите пластически видения.

Ако търсим обединяващия лайтмотив в поезията на Иван Давидков, това е желанието да се навлезе в дълбините на психиката на отделната личност, да се разбере цялата противоречивост, сложност и парадоксалност на човешката душа. Ако пък дирим обединителна идея за неговите пластически експерименти и хрумвания, ще открием нещо удивително – пейзажите или фигуралните композиции при Давидков често носят по-голяма поетична наситеност, нежност и тактичност, отколкото неговата лирика.

Бихме могли да кажем, че пластическото творчество на Иван Давидков е лирично замечтано, потопено сякаш в сфуматото на бляна, носталгията, съзерцателната споменност, а поезията му навремени придобива графична заостреност или барокова разклоненост.

Този поет изпитва почти езическо богоговение пред неизчерпаемата красота на Натурата. Природното великолепие от багри, оттенъци, светлини и сенки, тонове и полутонове, нюанси, възхитителното пълноводие на миризми, ухания на билки и треви, любовното чуруликане на славеите, острия писък на совите, замисленото мъркане на бухалите и кукумявките, прелестното шумолене от крачетата на катеричките и таралежите – целия този фантастичен калейдоскоп от картини, видения и възхитителни пейзажи, зашеметява въображението на поета и ражда неговия метафоричен словесен рисунък.

Преклонението пред магията на природната разточителност личеше у Иван Давидков още в лириката, създавана през 60-те години на миналия век. В стихотворението „Идеше есен“ поетът умъдрено споделя:

Жените доплитаха мрежите. Идеше есен.

Веслата мълчаха, подпрени до всяка колиба,

и в мрежите първият лист, от върбите донесен,

потрепваше в ранния здрач като сребърна риба.

 Лирическата личност се събужда от пукот на пъпки черешови, чува как южнякът с гърло пресипнало си говори с дърветата, усеща диханието на черната оран, бременна със златните семена на плодородието. Наблюдава завръщането на щъркелите призори, възхищава се от магията на утрото, която душата озарява, съзерцава идещата нощ:

Нощта е безкрайна – смълчана, сребриста,

лека – от шум на криле и от сън на деца.

Гледай алеята… Листи, тополови листи.

Ние вървим по душата на мъртви слънца…

Своеобразно раблезианско великолепие от багри, асоциации, звуци и инвенции блика от лирическата звукопис на Иван Давидков. Когато ражда своите многопластови метафори, той прилича на художник, който не може да откъсне очите си от богатството на палитрата и възприема себе си като жрец, за когото

„часът на бавните съновидения

не ще настъпи никога“

Неговият герой прелита над кръстовища с мъгли и светофари

„облечен в сънища, свистящ от брулнати листа,

и ще се мъчиш да отмиеш заран

от своето лице

кънтежа на нощта.

А той като разсърден кошер ще се буди.

И ти с трагична яснота отново ще разбираш,

че си частица от плътта

на тия кръстопътища и сенки луди,

които корените си в душата ти събират,

че глух би бил живота ти,

                        ако не слизаха през дефилето

коли, навързани с въжета светлина и мрак,

ако не удряха с юмруци по небето

насрещни фарове и викове на влак.“

В поезията си Иван Давидков одухотворява природата и не само се любува на великолепните пейзажи на Натурата, но и търси човешкото присъствие във всичко. За това не е странно, че паралелно с дълбаенето в рудниците на поетическото слово, този творец се насочва и към пластическите изкуства и през годините ненатрапчиво, но неотклонно ни поднася експозиции с маслени картини (предимно пейзажи, нотюрморти, портрети, фигурални композиции). Тънкото чувство за наблюдателност, за усещане душата на отделния детайл, помага на Иван Давидков да изгражда великолепните си лирически пейзажи, както е например в стихотворението „Буря“:

„И ето: дъжд отново забушува.

Пороите отвлякоха последната звезда.

Крайпътните дървета се събуват

и газят боси в тъмната вода.

В едно се сляха небеса и сгради.

Вървиш по насип, блъсваш се в луна.

Като стъкло на тротоара пада

и се разбива гръмотевичната светлина.“

Лириката на Иван Давидков е лирика на мечтанието, бляна, томлението, непрестанния и несекващ порив към полет, към разкрепостяване на индивидуалното съзнание. В един от фрагментите на великолепната си „Небесна поема“ авторът изгражда образа на мечтателя, на нестрахуващия се, на носещия се на крилете на дързостта:

СЛАВА НА ОНЯ, който изгаря!

Огънят е магия, болка и вик.

С неговия ключ човекът безкрая отваря

И стои безпомощен пред вратите на тленния миг.

Къде ще изгориш? На небето или на земята? –

Все едно, ако дързостта ти бъде другар.

Какво, че в раменете ти ще се впива смолата

от пламналите криле на Икар? –

Феникс излита от безпощадната жар…

Но при цялата чувствителност, нежност, даже извънредна деликатност на поетовата душа, сред стиховете на Иван Давидков можем да открием и такива, които ни поразяват със своята суровост и безпощадност на внушенията, с острата морална осъдителна позиция, която не приема продажбата на идеали, подмяната на ценности, фалшифицирането на цели и най-сетне която ерозира най-съществените качества на човека и превръща битието му в покупко-продажба, в евтина сергийна шумотевица, и дебелашко-плебейска сценография.

В това отношение, струва ми се, изключително силни са внушенията на автора в стихотворението му „Пазарът на бълхите“:

Последен купувач – след всички нас –

ще мине вятърът с торба мъглива.

Ще купи слънцето, което си отива.

Ще купи вик на влак и птичи глас.

Ще купи сребърните балеринки на дъжда.

Ще купи параходната сирена

и в джоба си ще сложи като смачкан вестник Сена

ведно със отраженията на града.

Тогава аз край пътя ще поседна,

за да просам сълзата си последна –

но той ще се отвърне настрана,

защото в здрача, който с мене скита,

дори и на Пазара на бълхите

сълзата няма никаква цена.

Иван Давидков има усещане за преходността, менливостта на времето, което носи като буйна река човешките души към тяхната неотвратима съдба. В края на 70-те и началото на 80-те години на XX век той сътвори редица сонети, които освен носталгията по патриархалното минало, съдържаха и дълбокомислени психологически поуки, свързани със съвремието и усещаха с болка и състрадание разломите, които настъпват и в индивидуалното, и в общественото съзнание, невидимите, но необратими трансформации в душата на човека. Тук можем да споменем „Лъвовете“, „Кариатиди“, „Пясък“, „Сняг“, „Часовникарят“, „Лисицата“, „Мелнишките лозя“, „Вечерни послания“ и т.н.

Но може би най-емблематично като глобално послание за авторовата философия в това отношение е „Овидий“:

Живей като тревите. Нека свири с лирата ти

тъмноръкото море,

годините да побеляват, седнали на вечността във скута,

да шумолят мъгли – изпрани скитски ризи.

И нека никой пред вратите ти не спре. –

Ще дойде славата – като чакал ще се залута

да търси гроба ти под дивите треви и бриза.

Разбира се, ако търсим творба, в която най-силно, най-дълбоко, най-прочуствено е въплътена пантеистичната лирическа философия на Иван Давидков, ще кажем, че това е удивителната поема „Пастир на реките“. Тук авторът създава ювелирни лирически пейзажи, сякаш рисува с гълъбовото крило на вдъхновението:

Вихрушките на листопада ще разгърнат

                 своите опашки пъстропери

и дворът ще се залюлее, омагьосано ще закръжи,

а дивата пчела една мелодия протяжна ще изсвири

на своето виолончело.

Ще бъде като литургия тоя глас. Свещта ще се разхожда

из стаята със нимба златна, а на сутринта

със светлина на вирове душите си ще облечем

за есенния празник.

Литературната критика веднага забеляза усилията на Иван Давидков в своята поезия да използва и изразните средства на други изкуства – главно графиката и живописта. Очевидно първият мотив, предизвестяващ появата на ново стихотворение при него е бил появата на цветен образ, на великолепие от багри и оттенъци, тонове и полутонове, мелодични напеви и загадъчни интонации, които впоследствие се изливат в романтичната или драматичната конструкция на словото.

До тук насочихме погледа си към поезията на Иван Давидков, но си струва да акцентираме и върху две главни тематични линии в пластическите му търсения. Първата е свързана с магията на морето. Авторът рисува самотни лодки („Сини мрежи“, „Трите лодки“), изкушава го тишината на загадъчния залив, където впечатлява богатството на палитрата, тънкия усет за нюанса, невидимия полъх на благотворни чужди пластически влияния. Очевидно тук художникът е привлечен от мамещата загадка не само на безкрайната водна шир, но и от всеобемащата метафора за пътуването, емблематизирана в сюжета за лодките.

Когато разсъждаваме за романтичните пластически видения на Иван Давидков, не може да не забележим склонността му към потъване в пространствата на одическото, баладическото, приказното. Великолепна илюстрация в това отношение е масленото платно „Тишината на залива“. Лодките, акостирали в залива, приличат на живи същества, метафори на нежността, достойнството, благородството и неясното усещане за възвишено предизвикателство, което всеки миг ще разкрие своето лице. Въобще морето, безлюдните плажове, уютните заливчета, рибарските лодки са от любимите и запленяващи авторовото въображение сюжети.

Ето лирическата импресия „Някой ден“:

Ще ме повика вятърът – и някой ден ще отпътувам,

без да ви кажа сбогом. Спътник мой

ще бъде дим горчив на непознати гари

и луд галоп на градове в прозореца на влака.

И никой няма да ме чака в градовете свечерени,

но чайките пред мене ще летят да ми показват пътя

и стълби на пристанищни хотели

с пресипнали от влага гласове приятелски ще ми

говорят.

Ще има кафене до залив с платноходки

и стол за мен ще има, и усмивка в огледалото отсрещно.

Лалетата до перилата ще запалват нощните си лампи,

та вятърът, разлистил кипарисите,

зелените им сънища да препрочита.

Ще чувствам водорасли в думите на хората,

чиито сенки в тъмното се търсят,

и недопитото кафе ще ме поглежда

с око на тъмна южна риба.

Пейзажът е друг изкусителен за Иван Давидков жанр. Една от най-характерните творби в това отношение е „Маслини от Коринт“. Изкривените силуети на маслиновите дънери сякаш приличат на приведени хора под мастилено бурно небе, в което всеки миг ще проблеснат зловещи светкавици. Или пък да вземем „Крайпътни дървета“, които така нежно и любовно прегръщат клоните си, сякаш символизират любовно дружески преплетените ръце на близки приятели. Или „Утро край Балчик“ и „Тополова алея“, които ни впечатляват с топлотата на багрите, усещането за мечтателност, филигранност и особен уют.

Да не забравяме и значителната серия от творби в творчеството на Иван Давидков, които са посветени на човешки образи, портрети, фигурални композиции, натюрморти (тук трябва да припомним знаковата творба „Ваза с макове“). Особено впечатляваща в това отношение е „Жените с хляба“ – слънчево настроение, светла енергия, благородство и послания на нежност и свенливост излъчва това платно, което представя две българки, облечени в традиционни носии, прегърнали в скута си сякаш не хлябове, а същински слънца…

Струва си да насочим погледа на съвременника не само към богатото и многообразно поетично творчество на Иван Давидков, но и към неговото впечатляващо пластическо наследство, както и да препрочетем великолепните му есета, за да преоткрием тази удивително талантлива и разностранно надарена личност.

Източник: http://epicenter.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *