Тодор Коруев за „Брашнен чувал“ на Валентин Караманчев: Книга като тази не излиза всеки ден

Тодор Коруев

След като прочетох „Патила и страдалчества на книги и люде“, се провикнах: „Разгеле, вече четем истински спомени“. Не зная докъде може да стигне вик от страниците на вестник, колко са го чули, но, без да имам заслуга за това, мемоарът на Валентин Караманчев имаше широк читателски отзвук и се четеше от публиката, както обичайно се четат криминалетата.

Оказа се, че „брашненият чувал от мелницата за книги и люде не е за изхвърляне“ и писателят го поизтупва, „преди да го просне за чердже под задрямващата памет“, както сам заявява. Драго ми е, че Валентин Караманчев, авторът на необикновените „Черешова задушница“ и „Мървашки песнивец“, е намерил кувет да продължи и спомените си – дело голямо на ползу роду. Извоюва си правото да пише спомени за книги, защото животът му се е затъркалял в просека от страници и корици.

Караманчев като „книголюб от детство, по занаят и прехрана“ е прочел вагони с книги, много е попитото от техните страници у него и го разказва удивително интересно и тъкмо където му е мястото. Извоюва си правото да пише спомени за люде, защото разбира и от човеци, много е видяното, чутото и преживяното. Извоюва си правото да пише спомени, тъй като на писалището му неизменно са предходниците му – поп Минчо Кънчев, Захарий Стоянов, Софроний Врачански, Симеон Радев, Кирил Христов…

В новата си книга „Брашнен чувал“ (ИК „Синева“) писателят първом влиза в ролята на дядо, който се обръща към внуците си с подкрепата на Виктор Юго, Марк Твен и Алберт Айнщайн, а в края на повествованието ще разкаже за баща си и майка си, за изгората Иванка, с която 65 години са неразделни, за фамилната задруга от синове и снахи, от внуци четирима и правнуци вече шестима.

Предците му са бежанци от земята на мъките (по народната етимология името Македония идвало от мъка). Дядо му Димитър, учител във Велес, е принуден да хване бежанския път към България, защото българското училище вече е сръбско. И чета нататък в „Бежанци“: „От Бановината (общината) нареждат на баба ми да даде едно от децата в сръбското училище.

Тя посочва Надежда (майка ми): „Отивай чедо. Това не е училище, а данък „девшерме“. Еничерски данък. Ти ще идеш. За малко ще си еничерче женско. Скоро ще идем при татко.“ Баба Елена тогава не е баба, а лехуса. Тръгва с рожбите си по бежанския път на север. Всичките с по една риза на гърба и една гола душица в гърдите. Носи Живко в цедилка на гърба си. По едно време усеща, че не мърда и не плаче. Изтръпва, но не смее да провери, за да не изплаши другите. Вечерта, когато другите заспиват край пътя, тя го изважда от цедилката вдървено и изстинало. Събужда Александър. Двамата изкопават в неожънатото стърнище дупка и зариват Живко. Не помни къде е гробчето му.“ Пътуването на писателя в миналото е всъщност пътуване към себе си.

Георгиада – така ще нарека поредицата от портрети на Георгиевците в неговия живот – Георги Атанасов, Георги Йорданов, Георги Караманев, Георги Тодорчев, Георги Менов и още други негови другари, с които съдбата го побратимява, наброяват десетима. Знае се, че Караманчев черпи два пъти в годината – на Свети Валентин, ала и на Гергьовден. Защото е бил кръстен на дядо си Георги, но само едно денонощие носил името му, тъй като баща му изкомандвал свещеника да избере друго име, и то такова, каквото нямало в Неврокоп. Но изненадващо поредицата за Георгиевците продължава с „Отломка нищожна“ за Кеворк Кеворкян. Свети Георги при арменците бил Сурп Кеворк и се чествал на 6 май. Валентин Караманчев признава, че Кеворкяновите „Истории за личности и буболечки“ са се наместили на работното му бюро, за да напише: „Аз харесвам Кеворк като личност и автор. Възхищавам му се, завиждам му за таланта и куража.“

Аз пък съм първият вестникар, който написа отзив за „Всяка неделя“, беше отдавна, още във „Вечерни новини“, но тогава да си призная гледах на телевизията като на масова култура, която ражда зависимости. И съжалявах, че въпреки преинтересното предаване, Кеворк хаби в телевизията таланта си на литературен критик и публицист. Но сега съм удовлетворен, четейки неговата неподражаема публицистика. Караманчев смята, че Кеворк е несравним с журналисти от нашето време, затова го сравнява с само с големия вестникар от миналото Данаил Крапчев. Караманчевият е първият оценъчен глас, който дава заслуженото на Кеворк.

В друга поредица за Неврокопската епархия писателят надниква в приписките в требника и разказва вещо за каноничните строители и кириарси на епархията, за божиите и людските дела на митрополити, епископи, архимандрити и на няколко свещеници, та да стигне до последния поп на Скребатно, запопен с партийно поръчение. Имах случай веднъж в черквата в Ковачевица да се уверя колко много знае Караманчев за православната вяра, за библейските истории, за църковното служение.

Може би в тази религиозна образованост има пръст баща му Стилиян – семинарист, служител без расо в Митрополията, макар че „не понасял власт над себе си, ни от църквата, на която служи, ни от държавата, ни от съпруга“. С други думи – анархист. Познанията на Валентин Караманчев по верските въпроси не са на пусто, те му влизат в работа най-вече, когато трябва да разкрива приноса на Българската екзархия и нашето духовенство в национално-освободителните борби.

Валентин Караманчев разказва увлекателно и за кметовете на родния му град – от първия (а това е не друг, а П.К. Яворов) до днешния. Изважда от „брашнения чувал“ и столетниците в Неврокопско, провокира го писателят Спас Попов от с. Гостун, написал художествено-документална книга „Закъснелите за рая“. Обича да цитира столетника Никола Аврамов: „Горката ни България. Пак се раздели на победители и победени, тежко за едните, язък за другите“. Въобще Неврокоп е на сърцето му. На последната страница на книгата пише: „Живях, струвах, скитах, ликувах, страдах. Отдаде ли ми се възможност, винаги се връщам в Неврокоп при извора.“, за да продължи иронично: „И вълкът звяр безпаметен, все си навърта към мястото, където за първи път е ял магаре.“

След вечните теми на Валентин Караманчев, освен бежанската участ, са съдбата на Македония – тогавашна и днешна, комитлъкът с неговите подвизи и золумства, кръстилката (покръстването на помаците през 2013-а) и възродителният процес, свещеният българския език, народната песен, планината – Пирин, Рила и Родопа… С експромт (кратко произведение, създадено в момента, на един дъх) похвалва „Черно на бяло“ – рубриката на Христо Георгиев, която излиза всеки четвъртък в ДУМА.

Разбира се, и в „Брашнения чувал“ има много „патила и страдалчества за книги“ – за неврокопските мемоари „Спомени“ на учителката по математика Спаса Фурнаджиева, за огромното книжовно наследство на Иван Гаджев от Детройт, за двата тома с летописа на отец Ангел Столинчев „Църква“, за джангъра около романа „Мацакурци“ от Асен Христофоров, за любимата му „Калуня каля“ на Георги Божинов и споровете около нея, за британската българолюбка Мерсия Магдермот…

Караманчев остава верен на себе си, повечето от текстовете му имат приписки, наричани от него „Разгеле“ – и блестящият анализатор и полемист подкрепя позицията си и с документални свидетелства – откъси от летописи и мемоари, писма, слова, цитати от вестници и радио и телевизионни предавания, цели преписки, дори рапорти, изложения, съдебни присъди и протоколи за разпити, та и стихове.

В „Четвъртият разстрел“ писателят се изправя срещу поредния, четвърти опит да бъде умъртвен духа на Никола Вапцаров – този път в „стрелбището“ на Портал „Култура БГ“ от вездесущият Тони Николов, „широк специалист по всичко и тесен по антикомунизъм“.

Няколко текста, писани в различно време, са обърнати към Георги Марков. Книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков“ туря кръст на стотиците некрофилски писания, на спекулациите и печалбарството на жълтата преса. За изследователя това е антибългарска акция от времето на студената война, която продължава и днес. „След своите питания в упор Бончо Асенов завършва забележителната си книга със заклинанието: Не убивайте отново Георги Марков“ – заявява Караманчев.

Бих добавил, че в патрондаша на Валентин Караманчев има още много джапане и той е годен да простреля още много лъжи и неправди за книги и люде от преди и сега, за да прозрем истината за едно или друго. Доказва го и с ярките филипики – „Порт Артур падна, с Русия е свършено“, „Нищо лично“, „Каквото повикало, такова се обадило“, което го изявява като неподражаем майстор на памфлета. В отварянето на досиетата публицистът е видял „Мазохизмът на прехода“, вълнува го и русофобството в нашето общество. Изненадва ни и с любопитен пътепис „За Америка, като за Америка“.

Но не мислете, че представя Соца като страната Аркадия. Както в „Патила и страдалчества…“, така и сега не премълчава, нито прощава золумите на Соца, но не го очерня, нито се подгавря с него, както направиха мнозина престарали се в прекълбучването и пребоядисването пишещи братя, надянали „постмодерните очила“ на неолиберализма.

Есето си „Много странна Македония“ авторът е определил жанрово като капричио (сиреч произведение с неопределена форма и неочаквани обрати). В него той ни връща към горещата каша, забъркана на 2 август 1944 г. в манастира Прохор Пчински, скалъпила конституцията, азбуката и граматиката на новата държава, която според него би трябвало да се казва Прохорпчинска република. И авторът докарва в разказа си Вазовия герой Иванчо Йотата, който отива в „Ганкиното кафене“ край Вардара и се среща на лафмохабет със скопските историчари, за да им предложи за нови названия на държавата вместо нелепото „Северна“ – „Многострадална Македония“ или „Жална Македония“.

Има и още много неочаквани обрати. Но по-добре е да го прочетете. Така, че музика звучи от страниците на „Брашнен чувал“, заслужава си да я послушаме. А и книга като тази не излиза всеки ден!

Източник: http://epicenter.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *